Posted by : Филип Миразчийски сряда, 1 юли 2015 г.



Мина почти година от последния ми пост в блога, което си е за срам, да... знам. За щастие, Жюстин ме покани да пиша по една тема, която много силно ме вълнува, но по която в обществото (или поне българското) много малко се говори - бащинството. 

И тъй като аз все още не съм баща, но пък доста пъти съм бил нечии батко (което си е също толкова вълнуващо и предизвикателно, моля ви се), мисля да ви разкажа малко повече за моя баща, за това какво е да си бил батко четири пъти и за това, какво смятам, че е важно един баща да бъде :)

И така, може да ви звучи нетипично, но въпреки че баща ми е бил военен, а после полицай, никога не са ме възпитавали с потупване. Разбира се, не мога да бъда сигурен за ранните ми години, когато нямам съзнателни спомени (въпреки, че всички казват, че съм бил супер спокоен), но по-нататък, не съм ял шамари, което за равнището на бг възпитание ми се струва екцентрично, но силно положително. От тук може би произлиза и силното ми неодобрение към всякакъв вид насилие - просто така съм бил възпитаван. :) Освен това, баща ми е бил страшна душица - когато с майка ми са разбрали, че ще си имат дете, още преди изобщо да могат да знаят какъв пол ще е то, баща ми отишъл и купил огромно розово мече - първата ми и най-стара играчка. Защо розово ли? Защото, само такова имало - става въпрос за 89 година, когато кисело мляко е нямало, какво остава пък за сини мечета.

Баща ми ме запали и по най-голямото ми хоби, с което продължавам да се занимавам и досега - авиомоделизъм. В ретроспектива, ясно си спомням, че той хич не харесваше миризмите на бои и лепила, но пък строеше с мен, първите ми (и отчайващо неуспешни) самолети. От първи клас, когато започнахме да се занимаваме със самолетите, досега имам над 40 успешно (и красиво) сглобени самолета :)

Въпреки, че баща ми чете само криминалета (професионално изкривяване предполагам), като малък аз бях заринат с всякакви книги - енциклопедии, приказки, фентъзи, фантастика, детски романи, научни поредици... Никога, въпреки скоростта ми на прочитане на нещо ново (а тя беше много голяма), не са ми отказвани книги.

Баща ми никога не ми е казвал - не можеш да бъдеш такъв и такъв, не можеш да излизаш с тези хора или с онези хора, да изглеждаш така или онака. Е разбира се, при първото ми напиване, реакцията не беше точно радостна, но не беше и нещо крайно. Горе долу от тогава - 10 клас - не пия алкохол сериозно, а от 12 клас нататък - въобще. Когато съобщих на родителите ми, че няма да замина да уча в университет в чужбина, ами ще остана в България, за да съм с Ади (която шест години по-късно, вече ми е годеница), нямаше заплахи, крещене, нерви, наказания или др. До колкото си спомням - диалогът беше: "Как така?...Сигурен ли си?... Добре, ти знаеш най-добре." Когато на кандидатстудентския ми изпит записах само едно единствено нещо в УНСС (Международни отношения - само това, от което се интересувах и исках), отново нямаше проблеми.

Та така, баща ми (а и майка ми разбира се) са ме възпитали да бъда такъв какъвто съм сега. Любознателен, усмихнат, щастлив, уверен в желанията си и добър с околните. 

Брат ми се роди, когато бях на шест, братовчед ми (който ми е като брат) се роди, когато бях на девет. Джули, племенницата на Ади се роди, когато бях на 19, а Лъчко, братчето на Джули, когато бях на 22. С условието, че времето, което прекарвам с всяко едно от децата е различно, съвсем спокойно мога да заявя, че се чувствам като батко на всеки от тях. Бая батковстване пада :) 

На всичките съм им сменял памперсите и пелените, но несъмнено, най-много грижи съм полагал за Тони - брат ми, който беше един толкова крехък фъстък, тънък и дребен като фиданка, който викаше на водата *бърлюбърлю*, когато беше жаден. :) Гледал съм го, хранил съм го, още на седем годишна възраст, аз ходех до детската кухня, за да му взимам храна в бурканчета, обръщах го в леглото, оригвах го, извеждах го, гушках го, ядосвах го, приспивах го, носих го на гръб. Пък той взе, че стана по-висок и по-силен от мен. Завърши училище с отличие и му предстои да следва медицина. Свършил съм си добре работата нали? :) 

Слави - братовчед ми, с който сме близки като братя, също е израснал под моето зорко око. При него не съм сменял толкова памперси, а малко повече го експлоатирах да ми мачка гърба, в замяна на игра на компютър, но и той взе, че израстна добро чиляче, за което се надявам моята скромна милост да има поне малка заслуга :)

Джули и Лъчи (на 6 и 3 години), пък са такива душици, че се умилявам всеки път, когато съм с тях. Искам само да ги гушкам и да ги жлямбя :) Много обичам да си строим големи къщи от Лего заедно, които после да бутаме, те пък обичат да ги подхвърлям, въртя, подмятам и всякакви други акробатични дейности. Обожавам като ми викат Фуфи, а понякога и Гуфи :D И да, въпреки, че с Ади не прекарваме времето с тях, което ни се иска, всеки път, в който сме заедно се случва нещо магическо. Или ще си играем на Уинкс, която изстрелва петрол и слънце (??) или ще загубим Мистър Маус в прането или ще заспим като круши на средата на пътя към парка и ще се носим наобратно като чували с картофи...

Тъй като съм човек, който се опитва да има информирано мнение за повечето важни неща в живота, нерядко съм се замислял какъв баща искам да бъда и как ще възпитавам децата си. След като прочетох книгата Мисия татко, написана от Жюстин Томс и Симеон Колев, всъщност разбрах и, че не са малко хората, които си мислят за бащинствоно, далеч преди да ги е сполетяло :)

На първо място разбира се, няма да има никаква агресия и насилие. Ама никаква... 

Ще поощрявам децата ми да използват фантазията си и никога да не им е скучно. Ще ги уча да са възпитани и толерантни с всички. 

Ще ги водя на протести против КОЙ? и на София Прайд, за да се научат да са непримирими с лошото и защитници на доброто. 

Ще ги карам да следват мечтите си и ще ги подкрерям, независимо от това, какво правят или каква е сексуалната им ориентация. Ще ги науча, че баща им (а и майка им), винаги ще са на тяхна страна и, че когато им показват грешките им, те пак са на тяхна страна.

Ще ги науча да обичат и да се оставят да бъдат обичани. 

Ще ги науча да са щастливи оптимисти, вместо нещастни черногледци. 

Ще ги науча да бъдат човечни...

Leave a Reply

Subscribe to Posts | Subscribe to Comments

Архив